Бях с приятелки на следобедно кафе близо до Археологическия музей. Там обичаме да се събираме, още повече, че е близо до мястото, където работим. Сигурно се питате защо споделям такава дребна подробност, но бях привлечена от един мъж. Седна на маса през нашата, отвори лаптопа си и започна да пише нещо. Не знам какво ме прикова в него, но го гледах нескрито около пет минути, когато Мира ме дръпна за ръката и ми каза да престана. Тръснах глава, за да прекъсна невидимата нишка, която ме беше притеглила към този човек. Продължихме с кафето и разговорите около служебните ангажименти. Но от време, на време, все поглеждах към онази маса. Чувствах, че тялото ми познава този мъж, а паметта нищо не ми казваше. Забелязах, че той също ме гледа. И така отново и отново погледите ни се срещаха, не знам колко е било случайно или има нещо необяснимо, което успява да накара двама души да се наелекризират, като два полюса на една електрическа верига, въпреки обкръжаващите ги обстоятелства. Като че слънцето беше спуснало светкавично острие, с което пробождаше стомаха ми. Стана ми топло и не чувах какво си говорят приятелките ми. Мъжът, прибра лаптопа в чантата си и тръгна към нашата маса. Тялото ми не можеше да ме подведе. Застана до мен и ми подаде визитката си. Представи се. Ръкува се с всяка от нас. Още малко и щях да припадна. Това щеше да е новият ни шеф. Очаквал от мен, да му помогна да се ориентира по-бързо в обстановката. Хубава работа, какво ли не прави пролетта... Махнах невидим кичур коса от лицето си и любезно изказах радост и съгласие. Смущението ми беше изрязано от тънкият бръснач на делничността, оставяйки мъничка драскотина върху егото ми.
 Друг е въпросът, че не можеше да става и дума за служебен роман, разбира се!
Наистина ли...?